Жарава

©БЕЛЕТРИСТИЧЕН СБОРНИК "ТОЗИ КОРАВ ЗАЛЪК - ЖИВОТЪТ', ред. Н.Радев, СБП, С., 2003 г. ISBN 954-90895-7-6

НОВЕЛИ

— Високо вдигай крак! Горе! Пъплите като костенурки! Не — те са симпатични същества! Като плужеци — голи охлюви е точната дума! — радостен, че я бе намерил, завърши капитан Самуил Капсъзов.
Пяната засъхваше по устните му, той не я бършеше вече, само подложи под фуражката носната си кърпа, чиито подаващи се като рогца краища извикаха полуусмивки по лицата на младоците. Уставът щеше да му прости волността: сърцето му блъскаше като мях, лицето се бе зачервило, и дори враговете му трепнаха от близостта на апоплектичния удар.
— Как му отиват рогите, Пеше, аа?! Като на свинче — звънче! — бутна Рупилов приятеля си Петър Карамихов, но той се насили да бъде сериозен, защото знаеше нрава на онзи отсреща.
— Тихо — после! — стисна ръката му и това бе обещание за часове смях на двамата.
Сега Козарев минаваше, подочул нещо за терзанията на капитана около изневерите на жена му — красива брюнетка, иначе за „украсата“ приятелят му бе безусловно прав.
— За няколко месеца на памучета ще ви сторя — и мамчетата няма да ви познаят! — обещаваше Капсъзов и не бе далеч от намеренията си.
Сега го чакаха да се умори: южното слънце прижуряше над плаца, той усещаше махмурликът и една вялост да обезсилват краката му, и махна с ръка да се отправят към помещенията. От опит знаеха, че измъкването без песен ще върне заканите: насилиха се да се стегнат и да потеглят бодро с „Велик е нашият войник!“, което накара капитана да изрече окуражително, но без ентусиазъм: „Тъй ви искам!“, и да се заеме с делата си.
Селото бе на няколко километра от заставата, прикътана в чезнещите гънки на планината. Къщите се губеха в ниското, а пушекът на комините зиме предеше тънка нишка в небето, която озадачаваше новодошлия, защото домовете не се виждаха.
Едва пристигнал на черняшка земя, новобранецът питаше още ли е тук капитан Капсъзов, също — има ли мечки в гората. Отговаряха му утвърдително и той си плюеше в пазвата да не го среща второто зло, защото с първото се примиряваше, както правеха всички. „Бог високо, а царят тук съм аз!“, обичаше да казва Капсъза и отначало го повтаряха със смях, но след няколко месеца потене по плаца и измъкване с кървави рани от зъбите на Вълкодав, подигравката застиваше на устните им...
Мечки войниците не бяха срещали — местните разправяха, че имало, вероятно обзети от желание да подсилят екзотиката на това място, но зиме протяжен вой се стелеше като лепкаво обещание над заставата и не оставяше съмнение за слизането на вълци. Ловджийската дружина на село Черняк множеше слуховете за срещи с всякакви зверове, а иначе подготвяше зимнина и хранилки за дивеча.
Селото беше в плен на инерцията: в това забравено от боговете място няколко къщи имаха телевизори, а черняковци облажаваха кмета си за мобилния телефон, който ги привличаше за разговори с порасналите им деца, пръснати в столицата и в големите градове. Животът от години течеше без катаклизми,нелишен обаче от вълнението за прехраната на гърлата, намалели в този край след гурбетчилъци и смърт. Редът в поделението, извиквал някога любопитството на хората, отдавна бе престанал да ги занимава, и само смяната на набора или грубостта на капитана, за която се носеха недомлъвки, внасяше оживление вечер в селските къщи...
В заставата външен крак рядко стъпваше — родителите идваха на клетвата или да приберат децата си при уволнение; тук даже порядъкът и апаратурата малко биваха засегнати от новостите на времето, а пристигането на техниката за нощно виж- дане, така нужна за спиране на бегълците, се бавеше, кой знае защо, от месеци...
Голямата радост на бойците бяха упражненията по стрелба и часовете за залавяне на нарушители, провеждани с кучетата. ЛозІ и Балин знаеха снизхождение и можеха да бъдат омилостивени с блага дума или мръвка, но Вълкодав и на своите ръмжеше заплашително: от парцаления човек висяха вълма вата, а новаците дълго превръзваха раните си...
Оставаше половин час до обяда: едни смазваха оръжието, други играеха на табла, за мнозина тук книгите не бяха на особена почит. „Покажи ми някой, който като е чел много, да е прокопсал!“, казваше с презрение Капсъзов и недочакал примера, добавяше: „Само се вбуначва още повече!“ Гледаха да не му се мяркат с томче в ръка — любимците му владееха до съвършенство покера и бриджа /тук вървеше нещо като съревнование!/, но истинските му симпатии извикваше пиячът, т.е. издръжливият.
Негласната съпротива на новодошлия скоро угасваше — много пътеки за отстъпление не му оставаха, а и какво да прави човек през дългия ден в този джендем, освен да реди карти, или да мечтае за жени! „При мене поне ще си поживеете!“, казваше убедително Капсъзов и гордостта извираше в гласа му.
Подкрепяха го Стоян Бекаса, момче от видинско село, което все обясняваше нещо за прелетните птици и имаше като тях клюновиден нос, и Миро Сипаната, момък с разядено лице и суров нрав. Те бяха от старите войници, предусещаха отдалеч желанията на капитана, нерядко биваха по-изобретателни от него, и той ги бе приел за свои другари безрезервно. Мисълта, че е по-възрастен и командир на тези момци, които можеха да му бъдат деца, не го притесняваше: началниците го бяха хвърлили и забравили в този край, жена му се бе уморила да чака преместването, и очевидно намерила свои забавления, и в душата му се редуваха гняв и примирение. Това го правеше непред - сказуем, безволев или жесток: зависи на какъв клавиш— бял или черен, бе засвирил...
— Красимире, кажи на новите, че след вечеря ще им устроим посрещане — да ни помнят! — надигна оцетения пешкир Капсъзов, с който лекуваше едновременно простуда и махмурлук, когато двамата надникнаха в стаята му.
Миро не показа, че е чул думите на началника си: тръшна се в единственото кресло и бързо надигна остатъка от шишето с водка.
Това докара капитана до състояние, близко до случилото се на плаца, той се повдигна на лакти и кресна на войника:
— Ефрейтор Сипков — мирно! Заповед — изпълни!
Сипаната погледна недоумяващо и полунасмешливо Капсъзов, после Бекаса, който стоеше разкрачен до вратата на дългите си крака, и отвърна:
— Знаят копелетата! Казал съм им — сутринта, че ги чака ритуалче!
Този неуставен отговор подбуди началството да отметне завивката от себе си и да се огледа за нещо, но бързо се отказа, пъхна разтрепераните си ръце под одеалото и се обърна уморено на другата страна, а това застави приятелите му да излязат. „Разиграват си коня мръсниците! Покажи им пръст, ръката ти като пирани ще откъснат!“, давеше се в злобна микстура, в която респектът и фамилиарниченето трудно щяха да се смесят и прекипят. „Майната им — Силка да е жива!“, утеши се Самуил Капсъзов с мисълта за красивата фелдшерка, но успокоението не идваше. Не бе я виждал от седмица, а и медицинският пункт бе все затворен... „Къде ли скита хубавицата? Не покриеш ли каймака, котките мустак ще наквасят! Утре ще сляза с Вихър в селото — може да се е върнала!“
Помъчи се да заспи и да отпъди тревогата за ритуала вечерта, който го плашеше и радваше едно— временно...
А Бекаса и Сипаната скучаеха, надникнаха по местата, където войниците се усамотяваха, но не се задържаха там. Те бяха нещо като „вътрешните очи“ на капитана: искаха да знаят какво прави едната ръка, но и двете заедно... Съставът не вършеше нищо нередно: обичайното „жужене“, един все пак четеше, а друг, от новите, бе надиплил празни листове пред себе си и не можа да ги прикрие с ръка.
Беше от тези, които мразеха най-много: слабосилен, възнисък и с очила, не се „мешеше“ никак с другите и мълчеше занесено. „Откъде ли се пръкна това недоносче в поделението ми?“, бе първата мисъл на Капсъзов, свикнал с компанията на здравеняци около себе си. Бе погледнал с повдигнати вежди Бекаса, той гризеше нокътя на малкия си пръст, и въпросът увисна без отговор. Сега същият фъстък, Георги Рупилов, пишеше с лекота, дори не дъвчеше химикалката, както правеше той, Сипаната, когато трябваше да наниже няколко дълбокодънни бисери за тема в часа по литература. „Пишем ли, пишем ли — и на кого: на майчето или на гаджето?!“
Бекаса посегна да дръпне листа, предусещайки смеха и оживлението на момчетата довечера, когато щеше да им чете откровенията на Рупилов. Но той бе скочил, свил листа на топка, готов да я изяде, ако трябва, а очилата се бяха отпуснали надолу и правеха зениците му десеторни... „Виж го ти! Това мъниче ще лае всеки път, щом го настъпиш по опашката!“, мислеше развеселен и злобен Бекаса, а другарят му го уговаряше да не си цапат ръцете...
Можеха ли да знаят, че пред всичките школи и елитни части невзрачното момче от езиковата гимназия в П. бе предпочело „границата!“ Така бяха написали в молбите си с Недко Палуша, приятел негов, чакайки с разтуптени сърца повиквателните за една застава!
Палушеви навреме бяха отрязали романтичните приумици на единствения си син и го уредили в столицата, а Рупилов получи съобщение за граничното поделение, изпратен от безутешните сълзи на майка си и малката сестричка...
Капитанът се бе съвзел от тежкия махмурлук, стоеше със сериозно лице на истукан, докато момчетата ядяха втвърдените буци ориз, и нещо възпираше очите му да се засмеят и при най-пиперливите шеги на войниците. „Кльопайте и благославяйте за даровете на трапезата!“, мислено изруга Капсъзов, излезе навън и затръшна вратата след себе си.
Късно следобед се бе опитал да звъни на жена си, но едва дочул гласа му, абонатът отсреща натисна вилката, а познатият гърлен смях не преставаше да звучи в ушите му. „Не е сама никаквицата, иначе защо ще затваря телефона!“, терзаеше се мазохистично капитанът, усетил цепещата болка, лекувана с оцетения пешкир, да се връща отново и да стяга тила му с чугунени пръсти. „Хойкат: тя на една страна, щерката — на друга, но тая поне студентка! И не можеш да ги спреш с кобур!“
Настървението го обземаше, въображението му рисуваше картини, от които кръвта му кипваше или се вледеняваше. „Така е, когато котакът го няма, мишките танцуват рок! Майната им!“ Защо беше казал „рок“? Сигурно защото се бе отвратил от какофонията, която бе заварил при танцуващите приятели на дъщеря си... „Няма оправи'я с двете!“, люшкаше се отчаяно между беса и отегчението, но се отправи към залата, където след вечеря се запътиха войниците.
Насили се да каже няколко ободрителни фрази на новаците: че е чест да служиш на браздата и други такива, но думите излизаха измъчени, и вместо възторг, виждаше в него да се взират очи, апатични и подигравателни.. Дори Бекаса гледаше някъде надолу, в краката си...
Оживлението настъпи, когато започна кръщението за прощъпалника на границата: заливаха младоците с вода от поцинковани кофи, строени чинно в ъгъла. Нямаше го свещеникът да поръси за здраве и лека служба с чемширената китка: студеният поток се стичаше по главите на момчетата, пъплеше под дрехите, вкочанясваше ръцете! Преобличане не се разрешаваше, а дебелият вълнен плат щеше да съхне с дни на гърбовете им... И само най-издръжливите се отърваваха без пневмония...
Капитанът бе предложил да използват канчета с вода, но го бяха стреснали нетърпящите възражение очи на помощниците му, и той се бе предал. Сега простудата пъплеше в неговите жили, мисълта за дома го разпъваше, затова се оттегли в стята си, оставяйки Бекаса и Сипаната да вървят по ритуала.
Той предвиждаше състезания по двойки: трябваше да избръснат мустаците на хайдушки войвода, за което стояха подготвени няколко чифта принадлежности. Победителите се освобождаваха от наряд, или можеха да отидат в селото без спазване на часа за проверка. Във втората двойка се падаше Георги Рупилов, който след заливането с ледената вода още повече приличаше на врабче, очилато и с настръхнала перушина. Без много обяснения той хвърли приборите в краката си, блъсна снимката, от което стъклото й се счупи, и излетя от стаята. Сподири го залп войнишки смях, но Бекаса хукна след него, стреляйки във въздуха, от което се събуди болният капитан и прекрати състезанието.
На другия ден поделението и селото говореха само за Рупилов, войнишката приказка го наричаше Рупи. След като изтърпя поредните упражнения на плаца, той взе белите листи и започна да пише писма. Непрестанно мислеше за майка си и живота й на вдовица, която работеше на смени, останала сама с малкото му сестриче.
Пощата се събираше следобед, за да пътува до областния град с нощния влак. Писмата вземаше от войниците един приятел на Бекаса, той получаваше от селото и торбата с малките пликове — белите весталки на надеждата.
До вечерта знаеха наизуст написаното от Рупилов до сестричката му: „Мило мое птиче, съжалявам, че ме няма да държа ръката ти, когато се учиш да пишеш! Но ти обещавам, че напролет ще заслужа отпуск и ще ти направя от дъбова кора най-леката платноходка, която ще пускаме по реката! Уший й от коприна тънки платна, за да пори вълните и трепти на вятъра! Батко ти Гошо“.
После бе добавил с малко разкривени букви отдолу: „Птиченце, за мене не мислете! Службата нося леко. Скоро ще се видим. Слушай мама! Ще й пиша.“
Дните минаваха, Рупи чакаше, трескав, и пресрещаше като обречен войнишкия пощальон. „Що се гаврите с момчето, бе!“, настръхна един от старите на служба, Ваклуш, когато разлепиха на стената в тоалетната писмото до приятелката му. Войниците четяха съкровените думи и едни се хилеха, а други излизаха с опнати лица и наведени очи, избягвайки среща с наборника си.
„Мила Милена! В душата ми отекват вълните, които миеха стъпките ни по пясъка. Остана на устните ми шепотът ти с думите, които си обещахме! Аз ги помня, а най-топлите длани ми липсват в студената нощ! Твой — Георги.“
Когато и стихотворенията бяха окачени на почетната дъска, Ваклуш яростно възропта и заплаши да говори с капитана, но групата около Бекаса се бе увеличила и се забавляваше. Войниците бяха впечатлени, един каза, че „думите звънят“... И не го погледнаха подигравателно...
В далнината вода
ситни капки разплисква.
Под дъгата върба
в блян привела е листи.
По кората сълза
се търкулва и плаче —
стене вита лоза,
но усмихва се в здрача...
И въздиша ела
в своя сън несънуван —
да целуне лика
на зората, събуден...
Нежни птичи ръце
се протягат и сплитат
на луната венче —
после бавно отлитат...
Аз мълвя благослов,
че съм тук и живея
на деди с вечен зов —
да творя и изтлея!
„Докосване“
Онзи ден играеха карти, изведнъж Пламен Симов ги хвърли и започна да чете със сериозен глас:
Времето — всеяден молец,
дълбае дупки в душите ни.
Звъни във вените безвремие.
Сърцата — слънчеви дискове,
вяхнат под сърдито небе.
Аз чакам вятъра — необязден жребец
с развята грива в класилата ръж.
И съм хвърлен ездач — без посока и стреме!
Докога?
— Брей, ама го е казал добре този Гошо Рупилов, аа?! „Необязден жребец“! Аз колко съм ги впримчвал тези коне — в хергилето на стопанството, докато го имаше... Един Дорко ме беше хвърлил, в гипс съм лежал!
— Тука става дума за други работи, тъпако! За човека във времето и историята! Това е философска поезия, тънки неща са тези, ама какво ти разбира на тебе пилешкия мозък!? Все едно свиня — от кладенчова вода! На вас ви дай да пляскате карти и да лочите ракия! — ядно пристъпи Вергил Данов, с когото Георги повече, отколкото с другите момчета, си имаше приказката.
— И да спрете да четете чужди писма — престъпление е това! И по закон, а не забавачка или мезе, както си мислите!
Оттогава разпечатването на Гошовите послания се разреди, но те пак предизвикваха чуждото любопитство, защото не бяха като техните, а някак леки, като че ли писани от ангелска душа...
Сякаш орисниците бяха приготвили голям черен камък — да я затисне и погуби...
Уволнението на старите войници наближаваше, в тяхна чест подготвяха прощалния ритуал, който да се запомни, да остане в летописа на мъжката дружба...
— Гледам — това, езиковото гимназистче, много се е надуло! Дикенс в оригинал чете, пък ние се петлеем „гут морнинг“ ли да кажем, или „гут ивнинг“! — процеди през зъби Бекеса и добави: — Разправят, и от немски превеждало!
— Да, бе! Те нали с два езика излизат! Разказ! На един със завързано име, много го четели по Европа, ама как беше?!
— Зюсканд ли, Зюскинд ли го казваха умниците?! — опита се да помогне Сипаната.
— Ще се перчи то, като му надуем шушоните! Ти знаеш ли, Сипко, може пък ние да му изкараме възуха — да не се ежи толкова! — отърна с оживено лице другарят му, осенен от споходилото го хрумване. — Ще ни запомни на изпроводяк мъничето!
— Ааа, не — не става! Капитанът спи, ама не чак толкова! А и Вергил е настръхнал, сякаш с него в една забавачка е играл! Недей, да не си слагаме таралеж преди уволнението!
— Ти — какво?! „Бъзакът“ ли те хвана? Няма нищо, бе братле, с компресорчето малко ще го надуем — като плондерче, белким му спадне фасонът на поетчето!
— Зарежи! — заотстъпва назад Бекаса с пребледняло лице. — Имам други планове, не ми се лежи по затворите! Поиграхме си със стиховете — и баста! И бронхит пипна, по цяла нощ дърва цепи — не можем да мигнем от него и Сленга!
— Добре, добре! Спокойно! Не се коси, че млад ще ти изпадат зъбите! — захили се Сипаната и нещо в този час узряваше в главата му. — Нищо лошо — само малко да се покефим, преди да напуснем строя!
Ще вземе Мариан Катев — той е „сърчан момък“, не е като тоя пикльо, Бекаса! Заедно ще дадат последно езиково уроче на Гошо Рупилов — да ги помни! Шорт инглиш лесънс! Малко ще го разтегнат, че от дебели книги не е пораснал! Само да намери онези моторчета: без тях игричката няма да стане, а трябва да е забавно на разпрощаването!
На вечерята, преди уволнението, бе доста оживено: от селото дойдоха десетина девойчета, които отначало стояха сковано на столовете в единия край на залата, но сърцата им се размекнаха от италианските канцонети, и те със зачервени лица приемаха поканите на войниците за танц. След техното и рока се настроиха по-сантиментално: гласовете на Бийтълс, Том Джоунс и Хъмпърдинг стържеха дрезгаво от плочите на стария грамофон, когато самотен гърмеж разцепи нощното небе..
Лоза и Балин се захвърляха в колибите си, а Вълкодав щеше да се откъсне от синджира.
Беше дошъл от автопомещението, където държаха газката и мотора с каша...
Войниците посрещнаха с ням ужас втурналия се капитан: Георги Рупилов бе налапал дулото на пистолета, а краката му още бяха прикачени към кара, с който го разтегляли наборите му...
От джоба на куртката се подаваше лист, а там, след многобройни задрасквания, бяха останали думите:
„Да те облъхне синя тишина,
когато се докосваш до звездите...“