В нашия материален век душата остава един от божествените знаци за духовната същност на човека. Наранена и низвергната от превратностите на времето, тя неистово се стреми към своя СВЕТЛИК - БОГА, РОДИНАТА, ЛЮБОВТА, ТВОРЧЕСТВОТО. Той облъхва с аурата си битието и му придава смисъл. Строфите разкриват екзистенцията на душата, нейните преображения и скиталчества из невидими пространства и светове - по-истински от зримите. В лабиринтите на съприкосновенията и спомена душата се лута, възторгва и страда , обгорена и пречистена от докосванията на човеци, събития и ветрове, за да полети, устремена към небеса. Защото такава е неотменната й природа - да търси вис. И да бъде сеизмограф на промените и философията на времето.